На самия Ръб на Света, зад дванадесет планини в тринадесетата, в къщата на Хълма, откъдето можеше да се надникне отвъд Ръба, в порцелановия супник, забутан в най-стария долап, в кибритена кутийка, спеше мишка, която си нямаше име. Това не беше кой знае какъв проблем за мишката, защото никой не можеше и да я извика по име - тя живееше сама-самичка. Малко тъжно, сигурно ще си помислите, но за мишката си беше съвсем в реда на нещата. Тя спеше и сънуваше, че прави ежедневната си разходка от супника, през дупката в полицата, покрай зелената тенджера със загорялото дъно, с кратка почивка върху отчупения ръб на захарницата, където можеше да си почопли втвърдена захар и да си поклати краката, около готварския тефтер, който миришеше на сто годишни манджи и навън, през открехнатата врата на долапа, открехната толкова, колкото да се промъкне една малка мишка.
Мишката често се наслаждаваше на подобни сънни разходки защото нямаше какво толкова важно и неотложно да свърши и обичаше да си подремва тъй някакси през ранния следобед. На никому зло, на никому в пречка. Често си спомняше как старата госпожа, собственичката на къщата на Хълма, се грижеше за зеленчуците в градината и за странната ароматна трева, която използваше само са специални случаи. Тя я сушеше на тавана и от време на време бутваше малко в супата на стария господин, който, иначе достолепен и мълчалив, започваше да се хили глупашки и да бръщолеви някакви несвързани неща. За себе си госпожата свиваше малка бяла цигара и сядаше в люлеещия се стол с чаша кафе. Цигарата ставаше продължение на ръката й, тя леко се поклащаше, пушеше бавно, пиеше кафе и съсредоточено се взираше някъде отвъд Ръба. Мишката обожаваше тези моменти, защото можеше необезпокоявана да се покатери върху масата, да седне на захарницата и да яде захар колкото си иска, защото старата госпожа не забелязваше нищо около себе си, а господинът хъркаше на пода в бебешко блаженство. Така и не разбра мишката как изчезнаха от живота й и госпожата, и нейния съпруг, защото един ден се изкуши да си сръбне супа направо от тенджерата и после спа дълго и непробудно. В един уж обикновен следобед, мишката установи, че е абсолютно, странно и безнадеждно сама в цялата къща! Напразно търча насам-натам в объркването си, напразно търси тук и там - пусто, мъртво и студено беше навсякъде.
Отне й също неизвестно колко дълго време, за да свикне със самотата си и точно когато всичко отново изглеждаше спокойно и поносимо, се случи нещо немислимо - неизвестно как, източникът на наслада в живота на малката мишка беше заменен с не чак толкова сладък, но за сметка на това доста плътно затворен порцеланов буркан. Това събитие остана тайна, тъй като мишката отново плуваше кротко в следобедна дрямка, и в съня си се люлееше ли люлееше на ухото на зелената тенджера. Още на другия ден обаче, на връщане от разходката, мишката веднага усети, че не всичко е както си беше. Захарницата беше изчезнала! На нейно място се мъдреше съвсем нов и съвсем неотваряем порцеланов буркан. Тук трябва да споменем, че освен име, мишката нямаше и образование и не можеше да чете. Ако можеше, щеше да прочете какво пише на буркана и историята щеше да приключи с това. Но макар и неграмотна, мишката беше интелигентна и упорита и реши на всяка цена да разбере какво се крие в този странен буркан. Тя прекара цял следобед, разхождайки се в напрегнат размисъл между супника и стената на долапа. В края на деня, почти отчаяна от нерешимата задача, тя изведнъж подскочи и се плесна с лапичка по корема, защото мишата й глава беше родила идея. Идеята беше проста, както повечето гениални неща - щом не можеше да отвори капака на буркана и щом нямаше никакви пукнатини и дупчици по него и оставаше само едно: да го счупи. Идеята беше проста, но изпълнението се оказа сложно. Какво ли не опита тя: бута го, за да го придвижи до ръба, дърпа хартията върху полицата, дори я изгриза около буркана, подскачаше върху него с надежда да го разклати, но така и не сполучи. Бурканът си стоеше гладък, плътен, непоклатим, направо невъзмутим.
Усещайки, че първоначалната й еуфория се изпарява и поизпотена от усилията, мишката заряза всичко и излезе от долапа. Беше късен следобед и полегати лъчи проникваха през отворения прозорец, като образуваха едно красиво слънчево петно на пода. Мишката се настани в средата му за да отдъхне, изсуши и да помисли. Топлината я гъделичкаше приятно и мишката се унесе в лека дрямка.
Така и не видя птицата, която се стрелна от големия дъб до къщата, но чу нейният крясък, наподобяващ котешко мяукане. Внезапно времето започна да тече много бързо и точно преди да се шмугне в супника, мишката чу как птицата се блъсна рязко в долапа и нещо тежко се стовари на пода с оглушителен за малките и уши трясък. После се възцари тишина.
След като се поокопити и се увери, че сърцето й се е преместило от петите на обичайното място, мишката се осмели да изпълзи от супника и да надзърне навън, защото въпреки и уплашена до смърт, тя беше много любознателна и не на последно място - извънредно любопитна. Това, което видя беше крайно озадачително и малко страшно. Птицата лежеше с неестествено усукана глава и кървава човка сред парчетата от строшения буркан. Те бяха стотици, малки и големи, остри и заоблени и кремавият им цвят се открояваше красиво върху тъмните дъски на пода, а цялата тази красота беше посипана със завъртулени изсушени листенца и чувствителният нос на мишката долови позната миризма. Инстинктивно потърси с очи тенджерата върху печката, но там отдавна не се беше появявало нищо подобно. Mишият мозък цъкаше и се опитваше да смели последните няколко минути наситени на събития и открития. Щурайки се безцелно из бойното поле, тя попадна на някакво парче хартия. Помириса го, заобиколи го, попипа го с лапички. Сухото и топло усещане от допира и се харесаха, тя се повъртя, повъртя и седна отгоре. Леко ръфна едното подвито крайче и повлече парчето към долапа.
Точно когато мишката се провираше с плячката си през дупката в полицата, кухненската врата се отвори рязко и мишката за малко не си прехапа езика. Светкавично обаче продължи по познатия маршрут, шмугна се в супника и замря в тревожно очакване. Познат глас мъмреше и ругаеше и беше повече от ясно, че старата госпожа е ужасно ядосана. Господинът мълчеше, но мишката усещаше миризмата на домашните му пантофи и чуваше съвсем ясно мекото им тътрене.
Колко време руга госпожата и събира отломките от буркана, мишката не знаеше. Малко след като изяде едно скрито парченце захар за успокоение и се усети в безопастност, изтощена от емоции мишката поизгриза оттук-оттам парчето хартия, колкото да го намести в кибритената кутийка, шмугна се между гънките му като в топло одеало и се унесе. Сънят, който мишката видя този път, беше твърде необикновен! В него тя стоеше пред новия си дом, който беше не къде да е, а на почетно място в средата на масата в гостната. Къщичката беше направена от бяла и кафява захар на бучки, а бучките бяха споени с фин прозрачен карамел. Такива съвършени бучки мишката не беше виждала през живота си! Вътре в къщичката се мъдреше чисто нова захарница от мейсенски порцелан с омагьосващи дръжки и позлатен ръб, а до ръба можеше да се стигне по изящна стълба, излята от бял шоколад. Старите господин и госпожа кротко се усмихваха, отпиваха следобедно кафе и пушеха лули с ароматен тютюн, а птицата, която мишката видя безжизнена на пода на кухнята се разхождаше важно между чашите за кафе и кълвеше грозде от фруктиерата със златната си човка.
Тук лентата на съня се скъса и мишката продължи да спи дълбоко и необезпокоявано чак до следващият вторник. Когато се събуди установи, че лапките и муцунката й лепнат, а под ноктите имаше шоколад. От господина и госпожата отново нямаше следа, само едно парче от счупения буркан се беше завряло между дъските на пода и дълго напомняше на мишката за този героичен епизод от нейния живот. Тя включи парчето в ежедневната си разходка и винаги сядаше до него за отмора и размисъл. За захарницата лека-полека забрави, защото странният сън започна доста често да я навестява и тъй като се будеше цялата омазана със захар и карамел, беше доволна. Мишката спа дълго върху печелившия лотариен билет и един ден, когато у нея узря идеята, че е време да се премести, неизвестно как успя да го завлече до захарната къщичка от съня си. Старата госпожа най-после го откри там, скрит в захарницата, и беше толкова щастлива, че от благодарност измисли име на мишката и я научи да чете.
