maanantai 30. toukokuuta 2011

Мишката в кибритена кутийка



На самия Ръб на Света, зад дванадесет планини в тринадесетата, в къщата на Хълма, откъдето можеше да се надникне отвъд Ръба, в порцелановия супник, забутан в най-стария долап, в кибритена кутийка, спеше мишка, която си нямаше име. Това не беше кой знае какъв проблем за мишката, защото никой не можеше и да я извика по име - тя живееше сама-самичка. Малко тъжно, сигурно ще си помислите, но за мишката си беше съвсем в реда на нещата. Тя спеше и сънуваше, че прави ежедневната си разходка от супника, през дупката в полицата, покрай зелената тенджера със загорялото дъно, с кратка почивка върху отчупения ръб на захарницата, където можеше да си почопли втвърдена захар и да си поклати краката, около готварския тефтер, който миришеше на сто годишни манджи и навън, през открехнатата врата на долапа, открехната толкова, колкото да се промъкне една малка мишка.

Мишката често се наслаждаваше на подобни сънни разходки защото нямаше какво толкова важно и неотложно да свърши и обичаше да си подремва тъй някакси през ранния следобед. На никому зло, на никому в пречка. Често си спомняше как старата госпожа, собственичката на къщата на Хълма, се грижеше за зеленчуците в градината и за странната ароматна трева, която използваше само са специални случаи. Тя я сушеше на тавана и от време на време бутваше малко в супата на стария господин, който, иначе достолепен и мълчалив, започваше да се хили глупашки и да бръщолеви някакви несвързани неща. За себе си госпожата свиваше малка бяла цигара и сядаше в люлеещия се стол с чаша кафе. Цигарата ставаше продължение на ръката й, тя леко се поклащаше, пушеше бавно, пиеше кафе и съсредоточено се взираше някъде отвъд Ръба. Мишката обожаваше тези моменти, защото можеше необезпокоявана да се покатери върху масата, да седне на захарницата и да яде захар колкото си иска, защото старата госпожа не забелязваше нищо около себе си, а господинът хъркаше на пода в бебешко блаженство. Така и не разбра мишката как изчезнаха от живота й и госпожата, и нейния съпруг, защото един ден се изкуши да си сръбне супа направо от тенджерата и после спа дълго и непробудно. В един уж обикновен следобед, мишката установи, че е абсолютно, странно и безнадеждно сама в цялата къща! Напразно търча насам-натам в объркването си, напразно търси тук и там - пусто, мъртво и студено беше навсякъде.

Отне й също неизвестно колко дълго време, за да свикне със самотата си и точно когато всичко отново изглеждаше спокойно и поносимо, се случи нещо немислимо - неизвестно как, източникът на наслада в живота на малката мишка беше заменен с не чак толкова сладък, но за сметка на това доста плътно затворен порцеланов буркан. Това събитие остана тайна, тъй като мишката отново плуваше кротко в следобедна дрямка, и в съня си се люлееше ли люлееше на ухото на зелената тенджера. Още на другия ден обаче, на връщане от разходката, мишката веднага усети, че не всичко е както си беше. Захарницата беше изчезнала! На нейно място се мъдреше съвсем нов и съвсем неотваряем порцеланов буркан. Тук трябва да споменем, че освен име, мишката нямаше и образование и не можеше да чете. Ако можеше, щеше да прочете какво пише на буркана и историята щеше да приключи с това. Но макар и неграмотна, мишката беше интелигентна и упорита и реши на всяка цена да разбере какво се крие в този странен буркан. Тя прекара цял следобед, разхождайки се в напрегнат размисъл между супника и стената на долапа. В края на деня, почти отчаяна от нерешимата задача, тя изведнъж подскочи и се плесна с лапичка по корема, защото мишата й глава беше родила идея. Идеята беше проста, както повечето гениални неща - щом не можеше да отвори капака на буркана и щом нямаше никакви пукнатини и дупчици по него и оставаше само едно: да го счупи. Идеята беше проста, но изпълнението се оказа сложно. Какво ли не опита тя: бута го, за да го придвижи до ръба, дърпа хартията върху полицата, дори я изгриза около буркана, подскачаше върху него с надежда да го разклати, но така и не сполучи. Бурканът си стоеше гладък, плътен, непоклатим, направо невъзмутим.

Усещайки, че първоначалната й еуфория се изпарява и поизпотена от усилията, мишката заряза всичко и излезе от долапа. Беше късен следобед и полегати лъчи проникваха през отворения прозорец, като образуваха едно красиво слънчево петно на пода. Мишката се настани в средата му за да отдъхне, изсуши и да помисли. Топлината я гъделичкаше приятно и мишката се унесе в лека дрямка.

Така и не видя птицата, която се стрелна от големия дъб до къщата, но чу нейният крясък, наподобяващ котешко мяукане. Внезапно времето започна да тече много бързо и точно преди да се шмугне в супника, мишката чу как птицата се блъсна рязко в долапа и нещо тежко се стовари на пода с оглушителен за малките и уши трясък. После се възцари тишина.

След като се поокопити и се увери, че сърцето й се е преместило от петите на обичайното място, мишката се осмели да изпълзи от супника и да надзърне навън, защото въпреки и уплашена до смърт, тя беше много любознателна и не на последно място - извънредно любопитна. Това, което видя беше крайно озадачително и малко страшно. Птицата лежеше с неестествено усукана глава и кървава човка сред парчетата от строшения буркан. Те бяха стотици, малки и големи, остри и заоблени и кремавият им цвят се открояваше красиво върху тъмните дъски на пода, а цялата тази красота беше посипана със завъртулени изсушени листенца и чувствителният нос на мишката долови позната миризма. Инстинктивно потърси с очи тенджерата върху печката, но там отдавна не се беше появявало нищо подобно. Mишият мозък цъкаше и се опитваше да смели последните няколко минути наситени на събития и открития. Щурайки се безцелно из бойното поле, тя попадна на някакво парче хартия. Помириса го, заобиколи го, попипа го с лапички. Сухото и топло усещане от допира и се харесаха, тя се повъртя, повъртя и седна отгоре. Леко ръфна едното подвито крайче и повлече парчето към долапа.

Точно когато мишката се провираше с плячката си през дупката в полицата, кухненската врата се отвори рязко и мишката за малко не си прехапа езика. Светкавично обаче продължи по познатия маршрут, шмугна се в супника и замря в тревожно очакване. Познат глас мъмреше и ругаеше и беше повече от ясно, че старата госпожа е ужасно ядосана. Господинът мълчеше, но мишката усещаше миризмата на домашните му пантофи и чуваше съвсем ясно мекото им тътрене.

Колко време руга госпожата и събира отломките от буркана, мишката не знаеше. Малко след като изяде едно скрито парченце захар за успокоение и се усети в безопастност, изтощена от емоции мишката поизгриза оттук-оттам парчето хартия, колкото да го намести в кибритената кутийка, шмугна се между гънките му като в топло одеало и се унесе. Сънят, който мишката видя този път, беше твърде необикновен! В него тя стоеше пред новия си дом, който беше не къде да е, а на почетно място в средата на масата в гостната. Къщичката беше направена от бяла и кафява захар на бучки, а бучките бяха споени с фин прозрачен карамел. Такива съвършени бучки мишката не беше виждала през живота си! Вътре в къщичката се мъдреше чисто нова захарница от мейсенски порцелан с омагьосващи дръжки и позлатен ръб, а до ръба можеше да се стигне по изящна стълба, излята от бял шоколад. Старите господин и госпожа кротко се усмихваха, отпиваха следобедно кафе и пушеха лули с ароматен тютюн, а птицата, която мишката видя безжизнена на пода на кухнята се разхождаше важно между чашите за кафе и кълвеше грозде от фруктиерата със златната си човка.

Тук лентата на съня се скъса и мишката продължи да спи дълбоко и необезпокоявано чак до следващият вторник. Когато се събуди установи, че лапките и муцунката й лепнат, а под ноктите имаше шоколад. От господина и госпожата отново нямаше следа, само едно парче от счупения буркан се беше завряло между дъските на пода и дълго напомняше на мишката за този героичен епизод от нейния живот. Тя включи парчето в ежедневната си разходка и винаги сядаше до него за отмора и размисъл. За захарницата лека-полека забрави, защото странният сън започна доста често да я навестява и тъй като се будеше цялата омазана със захар и карамел, беше доволна. Мишката спа дълго върху печелившия лотариен билет и един ден, когато у нея узря идеята, че е време да се премести, неизвестно как успя да го завлече до захарната къщичка от съня си. Старата госпожа най-после го откри там, скрит в захарницата, и беше толкова щастлива, че от благодарност измисли име на мишката и я научи да чете.

torstai 1. heinäkuuta 2010

Оталампи, някъде в южна Финландия


Усещаш присъствието, което се тътри кротко след тебе, притихва, докато ровиш в долапите, просветва, кълбо прах на светлината.
Вратата на стаята е винаги следящо око. Понякога и винаги следиш окото. Стари саксии, пет различни стола, маса, голямо кожено кресло, кукла в мръсна тюлена рокля. Децата се страхуват от куклата, казват, че ги гледа. Набутваме я в шкафа, но бащата я изважда, не било възпитателно. Оттогава държим вратата затворена.
Усещаме. Дори в тоалетната се оглеждаме, сякаш сме в храстите. Вратата на тавана заключваме, в мазето слизаме със страх и никой не обича да остава сам.
Живеем с нея. Понякога и винаги. Не гледаме снимката, всеки по свои причини. Разглеждаме разпадащите се книги. Там е пъхнала покани за годежи и сватби, съболезнователни и коледни картички. "...на 13 октомври...псалм 330...от опечалените", четем в една изрезка от вестник. Така научихме името.
Днес пак изметох цяла шепа мухи. Искам да изхвърля и умрелите растения, да почистя саксиите, но не ми разрешиха. Някой минава да ги наглежда.

* * * * * * * * *

Това го преживях, живяхме го. В Оталампи стояхме с прекъсвания почти три години. Накрая ми се повръщаше само от мисълта, че трябва да се ходи там и ми е трудно да опиша с какво великанско удоволствие събрах багажа и изметох следите от нашия престой. Поне физическите следи. Винаги се връщам към този ужасно-прекрасен период, защото от намереното в долапите и преживяното научих безценно много за старите и днешните фини. Такива неща не се пишат в туристическите справочници.
Снимката е от 1930г. Това е старата жп гара в Оталампи. Семейство с три деца е наело гарата и живее там. Винаги ми е било ужасно любопитно да погледна вътре, но така и не се запознах с тези хора.
Във фински дом се прониква трудно, хората много ревниво пазят личното си пространство. Точно затова ще бъда винаги благодарна на Хеммо, че можах да видя, помириша и попипам всичко, което беше останало от семейната му история.
Къщата му, за която разказвам, е точно зад гарата. Снимки имам, но не искам да показвам. Не сме ходили там от три години, от преди да се роди София.

tiistai 29. kesäkuuta 2010


Такива ги видях тогава преди една година. Ето ги, моето семейство.